✹ Отне ми 2 години да я прочета | Живот в скалите

Сега да не си помислите, че сричам? Не е това причината, а често срещания феномен при читателите „ей не ми върви, не мога да я дочета“.


Дойде моментът да си поговорим и за нея – „Живот в скалите“ от Мария Лалева

Да си призная, мислех си че никога няма да довърша тази книга. В началото наистина философстването и житейските изводи ми идваха в повече и утежняваха четенето. Честно казано след сто и някоя страница я бях оставила чинно на рафта. Най-ироничното е, че се бях отказала по същото време от година по което сега я дочетох. Мнението ми обаче след като я приключих, се промени коренно. За пореден път се убеждавам, че за всичко си има време и място, ако е писано.

Много е важно в какъв етап от животът си ще я прочетете и дали ще имате потребността да го направите изобщо.

Сега с риск да се хвърлят много камъни по мен, ще си позволя да кажа нещо. Ако в началото на книгата доста хора се губят и отказват да я дочетат дори, допускам че силата и е в страниците след средата. Възможно е и да правя грешни изводи, но останах с подобно впечатление.

В романа „Пътни“ структурата по която се поднася историята е подобна. Романът има няколко глави, в които главните събития се разглеждат резюмирано през погледа на отделните герои (проличава си тяхното мнение) и се добавят нови случки, като така историята продължава да се разказва . Всяка глава носи името на конкретния герои. При „Живот в скалите“ това са 5 глави – Павел, Михаил, Марина, Демир и Луиза.

Тук интересното е, че и моят любим герой баба Настасия, няма собствена глава в книгата, а научаваме за нея посредством другите.  Не знам защо, но начинът по който са написани и предадени думите и много ми напомня на интервюта с Баба Ванга, конкретно изказа. Ако харесвате подобен по-архаичен стил, може би баба Настасия ще ви допадне. На мен определено ми харесва. Доближаваме до едни стари времена, до техния начин на живот, заветите, мъдростите. До една друга реалност. Някак си тя ми е близка и свидна. Това и обяснява защо толкова ми хареса този персонаж.

rocks_and_sea

Книгата започва с главата, която е от името на Павел. Той е въпросният на син на младата и неизлечимо болна Марина, която пристига с него в Созопол. След това пристига Михаил. На него са му отделени доста странички и именно някъде из неговата глава се закачих отново да дочета книгата. За него се знае, че е добър актьор, който обаче има проблеми с алкохола. Марина – майката на Павел, която с появата и историята си, разтърсва цялата компания на нашите герои в скалите.

Именно описанието на нейната поява в главата на Михаил ми направи препратка към персонаж от един новичък сериал. Неясно защо това ми провокира доста интереса, но така и не можах да избягам от образа на въпросния персонаж от сериала през цялото време. Така виждах Марина. Да, въображението ми понякога е прекалено грубо и натрапчиво. Демир – мъдрият старец, с малкото написано за него, той ни казва повече от достатъчно. Лудата и експанзивна арменка Луиза е и последната глава от книгата.

„Не искам да ти разбивам илюзиите, момче. Млад си, зелен си. Мек ти е цинизмът още. Много са ти времето и самочувствието, малко са ти раните и тишината. Но от мен да запомниш една мъжка приказка – смъртта, жената и алкохолът нямат прошка, когато си преклил да си играеш с тях. Не дай боже да си ги подценил.“

Ще си го призная, не ми се е случвало може би от детските ми години, но към края на книгата очите ми се насълзиха не един път. Нооо нали пък е хубаво за жените от време на време да си поплачем и да чистим слъзните си канали, та и аз ще го приема така като допълнителен ефект. 😅 Все пак когато съм в mood човешки съдби, лични истории, емоции и човешка психика (дори да са на измислени герои), нищо човешко не ми е чуждо.

cover_zhivot_v_skalite

Имаше редове, които ми правеха силно впечатление и ожесточено се опитваха да ме хващат за гърлото. Няма да ви ги приложа, тъй като според мен в тази ситуация всеки може да види нещо различно и то за него да е хубаво или важно.

Не давам съвети за литературни предпочитания, но тук със сигурност бих казала да четете тази книга, само ако сте готови или имате нужда да го направите.

Емоционална е.

Ако и вие сте емоционални и не искате да ви „хваща за гърлото“ – оставете я за по-нататък, когато ще искате нещо да ви хване за гърлото.

Няма да научите rockets science от нея, но не това е целта на жанра!

На мен пък ми допадна това, че са събрани едни много интересни житейски изводи, които може би от време на време не е зле да обмисляме. Дали ще ги приемем или отхвърлим – това е наш избор. Абсолютно съм сигурна, че има хора, които могат да си вземат много неща от нея.

Може би това заглавие колкото популярност, толкова и негативизъм набра в даден момент. Знаете ли къде е иронията? Може и да се окаже, че лоша реклама няма. Ако харесвате такъв тип романи, напоени с емоции и дадени възгледи за живота, прочетете я, ако пък не е сред любимите ви неща – просто подминете. В случай, че не можете да предложите конструктивна критика, да сипете змии и гущери е някак си безполезно. Лично мен книгата ме опроверга, относно мнението ми за нея. Дори бих я препоръчала на жени, които харесват подобни произведения. Някак си без да е подчинено на логика, виждам тази книга като нещо прекрасно писано от една жена, подходящо за жени.  Доволна и благодарна съм, че я прочетох.

Сега в края на всичко си мисля, че тази книга някак си не е за кафе, а направо за вино, ако обичате да „попийвате“ по нещо с книгите и да нищите истории.

Книгата се издава както с меки, така и с твърди корици от Книгомания. Състои се от 340 страници.

Благодарности към авторката за труда, старанието и вложените емоции! 💖🌊

Сподели:

С етикети ,,,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.