За мъжа с главно „M“ или какво се оказа да обичаш

Дали наистина изпитваш чувства или си просто привлечен?

Понякога ми се иска да крещя. Понякога ми се иска да викам. Понякога ми се иска всички да знаят кой си.


И накрая си минал през всичко – дивото купонясване, ненормалното бачкане, здравото учене, седенето сам, терапевтите, ритуалите, медитациите, психотерапиите и безвкусните връзки.

man-and-woman-sitting-on-bench
Photo by Andre Furtado from Pexels

Щото нали трябвало да се продължи напред. И вярваш, че това е. Начинът.

Блокираш, триеш, пееш мантри и взимаш 300 ангажимента.

Бройката расте.

Сякаш бягаш, бягаш, бягаш и в края на целия цирк, всичко те връща при… него.

Все пак знам, че не съм толкова глупава. Литературата, музиката, изкуството… Познават толкова музи. Не са непознати и войните, за тая муза. Онази любов, за която никога не говориш. Прекалено е лично. Прекалено е деликатно. Не съм сама – и други луди има!

Та така и аз си имам муза. Теб.

Понякога е осъзнато, понякога-не. Правим се че продължаваме напред, че забравяме. Е, хората се влюбват. Не сме безгрешни.

A теб и един живот да те обичам – малко е.

Две дълбоки очи. Най-небрежната, идиотска и сладка усмивка. Идиотска, ама знаеш, че тази усмивка може да покорява върхове и го вярваш с цялото си сърце.

Представих си нещо. Уж сиво и грозно. Ти гол, бос, болен, гладен, беден. Нощ, гадна и студена. Дъжд… И леден вятър, който те пронизва. Представих си те ето така на безлюдна улица и си представих, че аз минавам с луксозно возило, докато стоя на топло и се чувствам комфортно. Докато си го представих чух как свистят спирачки. Няма да те подмина. Това си ти. Нищо не ме спира. Това е да обичаш. Защото обичаш човека. А не придружаващите го вещи или ползи.

Да си призная честно – и аз съм гнила. Не знам дали бих спряла за всеки, в горната ситуация. Но за теб знам, че спирачките ще свистят.

Жените трябвало да вярват в мъжете си… Ами ако е вашият човек, няма нужда да ви го казват. Усеща се. А и с някои хора не ви трябват много думи – комуникацията си върви по ноти и без излишни брътвежи. Имате очи.

Най-странно беше когато разбрах, че всъщност не искам нищо, а просто да си добре. После разбрах и това, че колкото и хора да се опитват да ме променят – не им се получава, защото това е талант само на един. Макар, че всъщност ти не искаш. Просто става естествено. Ти не искаш, не викаш, не крещиш, не се сърдиш… Просто говориш и просто си ти. И после се обръщам назад и случайно забелязвам, че в мен има променени нещица. И дори не знам кога е станало това. Помня частично, че сме говорили нещо по темата и от там нататък, какво се е случило – не знам.

Просто искам да знам как си, къде си. Наистина, наред ли е всичко? Дали нещо ти мъчи душичката, върви ли работата, разбираш ли се с приятелите си… Ей такива неща… Каква нова риза си си купил и още ли обичаш да ядеш Twix  в три през нощта. Нищо специално. Тука не виждам милиони, богатства или бесни ревностни филми. И там инстаграм идеалите.

Не бих те поискала за себе си ей така, защото ми е скимнало. Просто искам да си щастлив. И да си добре. Независимо дали това включва или изключва мен.

Ето така разбираш, че любовта наистина не търси своето и е милостива, дълго търпи, не се гордее… Ей такава е, ако е истинска – нищо не иска. Коринтяните били го споменали, драги.

Много е странно. Как може да си мотивация за купища неща? Понякога се хващам да си казвам „да, трябва да го направиш“, „ще се справиш“, „заради него трябва да се справиш“, „щом той може, можеш и ти“. Защо докато едни те назорват за нещата и те потискат, тия като теб само мотивират… И дават сили, подкрепа.



Ти си спокойствие. В най-заплетените ситуации, твоите думи или присъствието ти носят със себе си усещане тип неделя сутрин, палачинки и света ни е в краката.

Знаеш ли, странното е, че дори не казвам всичко тук. Има още неща, които ще са запазя за себе си.

Tи си вселена. Ти си моята вселена.

Сигурна съм, че много от нас се подвизават под думите „необвързан“, „модерен“, „сингъл“, „живеещ в настоящето“ и въпреки това, всички си имаме Вселена.

Чудя се дали някой ден ще се върна на тези редове и ще им се смея с пълно гърло или пък не… Е, ще поживеем – ще видим.

До тогава – обичайте се. Живейте. Създавайте спомени. Намерете си музата. Давайте от сърце.

П.П. Благодаря! Благодаря предварително на всички, които ще ми изпратят ваучери за психолог! 😀

Сподели:

С етикети ,,,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.