Празнота, обреченост и черни дни…
Днес няма да си говорим за книги. Нито за любов. Днес ще вадим скелети от гардероба. Ще говорим по теми, който хващат за гърлото и сякаш нещо ни засяда.
„Какво общо има обществото? Тия деца майки нямат ли си?“ – нека заедно да разгледаме по-подробно нещата и да видим къде е ролята на обществото или на самите нас. Като хора. Защото има състояния в които за да убиваш, не ти трябва пистолет. Достатъчни са четири срички.
Анорексия и булимия, по-известни сред болните като Ана и Мия.
Повярвайте ми това не са болести на тялото или при наднормено тегло, това са болести на психиката, на липсата на любов. Болести на душата.
Обикновено от нея страдат твърде интелигенти и амбициозни хора, често във възраст на промени (пубертет, постъпване в университета, при изграждане на семейство, кариера или друг важен период).
Разбира се, не е невъзможно да те застигне и в най-неочаквания момент или по-късен етап на живота, но тук много държа да насочим вниманието си към проявата на тези болести точно в пубертета. Нерядко в този капан попадат художници, поети, даровити и будни хора.
Семейна травма през пубертета също може да спомогно отключването на анорексия или булимия. Много често тези хора дори нямат реален проблем с теглото.
Не е изключено подобно състояние да бъде скрито под маската на „здравословно хранене“. Още по-лошо е, когато болният дори сам не може да направи разграниченито. Това е процес, който може да продължи с години.
Често те следват нереалистично високи стандарт, критикуват се по жесток начин и са високо отговорни, дори прекалено.
Представете си Мария. На 14 години с бушуващи хормони, във високо конкурентна среда, родителите и се разделят. Единият от тях е със зависимости. В същото време тя всеки ден гледа перфектни образи в социалните мрежи, дълги крака, перфектна кожа. Яхти, скъпи ресторанти, нощни клубове… През това време слуша вкъщи писъци и шамари. Оставете, че картинката до тук е контрастна. Дайте да задълбаем.
Иска да е перфектна или поне се старае да е най-добрата версия на себе си, защото още опознава света и подсъзнателно е жадна да се докаже. Стреми се да бъде харесана, тъй като това е подсъзнателна потребност на всеки здрав човек. Още повече при пубертета, липсата на опитност я следва по петите. Тя сякаш се „лашка“ между това да си прочете урока по история или да види какво толкова им харесват на тия барове, треви и мотори.
От друга страна се терзае, че за проблемите вкъщи може би и тя има вина (което разбира се, не е така). Прибра се със страх и нежелание. Ама какво пък – и в училище играе роли. Не и трябва да разтръбява за проблемите вкъщи. Едва ли тия с перфектните семейства ще я разберат.
От трета страна усеща, че качва килограми по време на пубертета и сякаш не е от тези атрактивните момичета в училище. Претърпявала е откази и грозни коментари от момчета, които са и били симпатични.
И къде решава да избяга тя – дома не е вариант, нито ценностите и включват наркотици, не допуска, че връстниците и ще я разберат? Познайте от три пъти…
Предполагам от това до тука, става ясно колко крехка е в този момент психиката на едно такова дете. Чувство на самота, обърканост… Нищо, скоро ще си има две нови приятелки.
Ана и Мия са коварни. Те те водят към пропастта, сякаш към края, но ти го знаеш и приемаш.
Ти вървиш уверено и осъзнато, със самочувствие все едно ще оставиш следа в историята. Някак си с Ана и Мия ти е спокойно, те сякаш решават нещата.
Ти напълно осъзнаваш, че вървиш към саморазрушение и ти го искаш!
Фазите тук са много – контрола, малките „победи“ когато кантара е вечно надолу, първият път в който успееш да излъжеш, че си изял нещо и се чувстваш, все едно си превъртял играта… Над закона.
Моментът в който всичките ти близки ликуват, че си преглътнал две хапки без да плюеш или връщаш… На третата пък ти стане вкусно и изядеш десет. За момент, ако изкараш едно на милион късмет да не те боли стомаха, от това че до него стига храна, може и да ти стане хубаво.
После обаче, когато отмине еуфорията, когато всеки от близките ти си хване ангажиментите за деня и животът продължи – тогава се започва. Идва терзанието, омагьосания кръг. Ти си провал, ти предаде Ана и Мия! И сега освен, че ще надебелееш, ти даже няма да си затриеш шибаните остатъци от себе си и даже ще продължиш да дишаш! Ти си шибан провал за себе си в този момент.
Драмата започва драги зрители, тръгва се на трета, пета ако ще и десета тренировка за деня. Започва се съзерцание в огледалото.
Хваща се всяка издутинка или кожичка от тялото с бясна злоба и ярост, крещейки „Мразя те! Мразя те! Мразя те!…Ти ми взе всичко! Заради теб не ме харесват, заради теб не ме обичат, заради теб нашите се разделят! Не може ли да те няма? Не може ли да съм „нормална“?“…
Въпроси без отговор. Травми. Много болка и липса на любов. Това виждам аз тук. Виждам го обаче сега. Много години след всичко. Много години след „изтрезняването“.
Пътят обаче от вечното мразене и липса на любов към себе си, до момента в който можеш да кажеш на един пухльо „Ооо, я си гледай работата! За мен е важно да съм здрава, а не ти дали ти точно ще ме харесаш.“, без да ти пука е много дълъг.
А не само да го кажеш, но и да го мислиш и да живееш обичайки цялото си същество. Някои от нас не стигнаха тази дестинация. И това го казвам с огромна болка.
Казвам го с призива „Не съдете!“.
Една неукрепнала психика може да се тласне към крайност от само една, единствена дума. В това състояние или още по-зле, когато тръгнеш да се лекуваш да ти кажат „Много добре изглеждаш! Пооформила си се!“ могат да са повече от Глок 19 в главната артерия.
Зверщина е да се гледаш и да не виждаш.
Да виждаш сякаш тройно. Да си буден, но да си в кома. Уж да си жив и да няма война в държавата ти, а ти всяка сутрин, ставайки да си на фронта. И то на най-тежката битка – на война със себе си. На война с една ябълка, с едно парченце шоколад… На война с липсата на любов. Малките победи – да си легнеш с празен корем. Пет дена да не ядеш нищо и още да не си припаднала – ооо, чудо! Олимпийски медал…
Ти знаеш, че умираш психческ и физически, бавно и мъчително, но си напълно съгласен с това. Дори го искаш. Така в едната ръка стискаш Ана, в другата – Мия.
Да говоря ли за падащата коса със снопове? За сивата кожата? За слабостта в крайниците? За това, че постоянно и винаги ти е страшно студено? За липсата на цикъл и яйчниците, който съхнат ден след ден… За това, че стигнах до там нервните ми окончания да умират на поразия и да започвам да губя рефлекси? Да не говорим, че когато определено количество вещества се изразходят, се започва разпада на тъкани и органи, с цел оцеляване и запазване на организма. Губят се зъби и какво ли не, ако не се започне лечение на време.
Войната става яка – ти, бориш се утре да те няма и срещу теб е твоят организъм – готов да разгради и последната клетка, само и само да ти осигури поне още един ден живот! Поне още един ден, в който да видиш слънцето, да прегърнеш майка си и просто да вдишваш въздуха.
Изключително страшни и коварни приятелки са тези двете… Ако не си минал през това, колкото и да ти се обяснява най-вероятно никога няма да разбереш какво е и колко е извратено.
Нали знаете как всички ни продават щастливия образ на семейна вечеря на масата и бла-бла… Семейство ли? Любов ли? Маса ли, храна ли? Можеш да си умреш от това. Първо, защото можеш да го нямаш и да ти е зверски противно и второ – защото стигаш до там да ти се повръща от това как хората се хранят. Да, да правилно прочете – от това как хората се хранят! Омраза, отвращение, погнуса към акта на хранене.
Толкова античовешко и тъжно става в един момент. Не мога да опиша с какво отвращение съм гледала хората докато се хранят, особено ако е маса с много хора и ядат по-лакомо. За мен това беше една от най-гнусните гледки.
До ден днешен, толкова години след всичко, понякога като видя много човечета да се хранят в едно помещение, първоначално все едно изтръпвам и гледам да избягам.
Стигаш до там да те е страх и срам да ядеш изобщо. Особено на обществено място… Особено пък нещо вредно. Чуваш хилядите гласове в главата си „Тая дебелана не се спря!“, „Яж, яж никой няма да те хареса!“, „Пак се провали!“, „Е то такава ти е структурата, никога няма да успееш!“… Грозни, гадни гласове! Не млъкват дълго време и да ядеш навън, пред хора е все едно ще те изнасилват на площада пред цялото село.
Така, че бъдете по-толерантни и с това. Никога не знаете всичките аргументи на човека, нито през какво преминава. Знаете приказката за прекалено милия светец…
Тая борба е зверска, тъй като цялото това нещо е огромна болка, страхове, негативни утвърждения, които често са ти били насаждани от вън. В този момент, този човек се бори със себе си. Битката става първо в главата, след това идват физиологичните процеси.
Ето това всичкото драги читатели, да стигнеш до там, че да се отречеш от най-физиологичната си нужда – да се храниш съзнателно. Колко трябва да те боли душата, че да искаш да изтриеш тялото си? Че да искаш дори тленното да го няма?
Много трудно се работи и говори с такива хора, повярвайте ми! Толкова ти е разбито доверието, както и нервната система, че си неописуемо агресивен. Не даваш до теб да припари и мравка. Още повече да подхванеш темата „слон в стаята“. Искаш те да си мълчат, поне да те оставят да си умреш. Ти знаеш, че най-вероятно знаят за всичко, но за теб това е нещо много интимно.
Ти просто искаш да бъдеш нормален, приет. Просто да бъдеш обичан. Лъжеш се ден след ден наивно, че килограм, два или пет надолу ще оправят нещата. Може би някой така се лъже с чашка, две, три – не знам. Нищо че ти е студено. По-студено е и от Антарктида в този момент. Но студът е предимно за душата. На нея и е студено. Вярваш много сляпо, че любовта трябва да дойде от вън. Лъжеш се! Той трябва да те обича, те трябва да те приемат… Не, не слънчице – ти! Топката е в теб!
И ако не е прекалено късно – вземи се в ръце. Защото повярвай ми после ще видиш толкова много любов и топлина, че ще забравиш за Антарктида и борбата ти няма да е с грахово зърно и дъното на чинията.
Както тази любов сега липсва на теб, утре тя може да липсва на друго момиче или момиче. Стига си повтаря, че никой не те разбира или че твоето е най-тежко. Светът е голям и спасение дебне от всякъде! Ела с мен да дадем мааалко топлинка на тия дето са тръгнали по нашите пътища неведоми. Ела да им запалим огъня, ела да стоплим поне някой друг!
Дойде ли веднъж желанието за живот, започнеш ли да се приема – ще дойде нещо по-голямо! Едно по-красиво утре. Ще се събудиш и ще видиш смисъла. Но знам, за да стане това първо трябва да се излекува душата. Да се запълнят празнините в душата, в сърцето… Да се изчисти тази гнет, да се изплачат реки и на това място с безброй куфари да пристигне любовта. 💖
Бягай момиче, бягай с 300 ако някой ти казва, че не те обича заради 5 килограма повече или по -малко. Бягай, защото ще те закара до дъното на пъкъла. Ти как ги обичаш? Да не би всички да са 1.90 красавци с перфектни пропорции? Бягай, защото любовта не безобразничи.
Пътят винаги е по-лек, когато е споделен. Подкрепяйте такива хора.
Пазете децата! Не ги невротизирайте с прекалена амбициозност, тъй като и без това днешния свят е твърде възможно да го направи сам. Хранете и душите им, не само стомасите.
Преди да се изградят психически и емоционално, като личности, много лесно могат да се подхлъзнат в грешна посока, в следствие на която, никога да не пораснат и да останат в проблема.
Утре на улицата, в училище, в рейса или в кафето, независимо къде сте, независимо на колко сте, спестете си едно от:
„Тая к‘ъв слон е!“,
„Дебела си, ма! Пет декара г*з имаш!“,
„Я си виж шкембето и тогава ми говори!“.
Спестете си го, за да не изплаче поредно семейство, защото ако е вашето, няма да ви е забавно.
Спестете си ганьовщината, защото съм сигурна, че и вие не сте перфектни.
Спестете си и фотошопа и фалшивите ценности, защото рано или късно, картите винаги излизат на масата.
Тогава въпросът ще бъде – вие щастливи ли сте наистина?
От къде идвате и на къде отивате?
Какво сте вие без тялото и притежанията си?
Дано отговорът ви хареса.
Нека не съдим по тегло и визия и да върнем повече момичета от този път.
Благодаря на тези, който стигнаха до края на статията! 🙏